Заблуда

Залязващото слънце се усмихваше начумерено,

напук на цветята в полята,

напук на усмивките в душата,

напук на страстта и самотата…

напук на онова що наричахме благодат,

в унисон със звездата, пареща в гръдта на жената,

която отброяваше  децата, останали с очи широко затворени за пустотата…

пустотата наречена живот…